Родопа

Звезди и гайди, гайди и звезди...

2009-03-22T10:15:00.000-07:00

Пътеписът Звезди и гайди, гайди и звезди... беше публикуван в блога на Петър Станчев Напред и нагоре при условията на Криейтив Комънс лиценз. Публикуваме го в Родопа, радостни, че един млад човек пише с толкова силна любов за великата планина и нейните хора и песни!

оригинален източник: http://napredinagore.blogspot.com/2008/08/blog-post.html

Има пътища, които човек може никога да не извърви. Сигурен съм, за 8 милиона българи гайдарското надсвирване в малкото родопско селце Гела ще остане просто непрочетена колонка във вестника, а дори и прочетена, тя ще е осакатена от неловките думи на някой журналист, принуден да предаде новината за събитието вкратце, така че да се смести до някоя обемна статия за героите на деня, били те политици, футболисти, фолк звезди... Неслучайно казвам това. Преди година аз също не успях да отида в Гела по Илинден и бях запомнил само краткия разказ в един от големите ежедневници, разказ, който надали щеше да ме заведе там, надали би ми помогнал да усетя духа на това място, неговите хора и красотата на случващото се там. Накараха ме думите на една възрастна родопчанка, която спаси мен и един приятел от измръзване, сгря телата ни с чаша чай, а душите ни с благия си родопски говор. Да отидеш в Родопа, да се докоснеш до топлата красота на нейните върхове, подобни на развълнувано море от гори, които вместо с пяна са обрамчени с бели скали, да поговориш с нейните хора, носещи в сърцата си необятността, спокойствието и непокорността на планината...бях успял да видя тези й страни, но нещо ми липсваше, за да мога да кажа, че съм усетил истинския й дух...мечтаех да чуя как в небето над мен се носи дрезгавият, но изпълнен с вечност писък на каба гайда, сякаш разказващ с дрезгавия си глас приказка за едно забравено време, за любов, за гордост, за чудно красиви девойки, за храбри планинци, хайдути, овчари, за самодиви с чудни премени, за душмани , за мъка, за мъст, за свобода... За неща отдавна забравени, толкова далечни на нашия свят от стъкло и бетон, неща, които понякога са ни нужни, за да си припомним кои сме, какви сме, за да си припомним, че сме хора...

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Чудно е усещането, когато се докоснеш до подобна магия, но нямаш ли с кого да я споделиш, красотата ѝ остава някак половинчата. Истинското щастие е само споделеното щастие. А аз съм щастливец. Автобусът вече криволичеше по живописния път към Смолян, а отпуснала глава на коленете ми, спеше спокойно Мария - Човекът именно с когото исках да заспя, слушайки песента на гайдите, под осеяното със звезди небе на Родопа. Безсънната нощ тежеше вече и на моите клепки, но някак ми беше трудно да откъсна очи от редуващите се навън поточета, скали и гори. Макар да бях виждал вече неколкократно тези картини, сякаш всеки път, когато се връщам тук магията отново се събужда и ме поглъща в тихо съзерцание. Още повече, усещането, че тази вечер предстои нещо, което дълго ще помня, ме изпълваше с лек трепет и очакване. Пък и пълният с най-различни хора рейс, с които се бяхме запътили в една посока спомагаше за това ми настроение. Скоро бяхме в Пампорово, място, което всеки път отминавам с болка. Място, където човешката алчност и непремереност бяха превърнали планината в бетонен гроб... В Смолян се стоварихме на гарата, а навсякъде около нас се въргаляха големи планинарски раници, чували, шалтета и тем подобни, барабар с притежателите им. В такива моменти те обзема приятното чувство, че си сред себеподобни, сред хора, които, колкото и различни, бяха доведени тук от същото, което е довело и теб... На гарата разбира се, хаосът беше пълен. Всички, включително и ние, бяха дошли с идеята, че не може да няма никакъв организиран транспорт до събора, който всяка година събира хиляди души... Оказа се, че е съвсем възможно, транспорт нямаше, а до Гела пътят не беше никак малко. На всичкото отгоре цяла група от София си беше купила билети за някакво несъществуващо превозно средство в три часа и ситуацията изглеждаше доста критична. Интересното беше, че щеше да става още по-абсурдна, което само ни развеселяваше. Пък и усещането за приключение се губи, когато всичко върви по вода. Далеч по хубаво е, когато нещата се объркат по средата и те отведат в неочаквана посока. Та, спаси ни лелята на информацията на гарата, която след разговор, звучащ приблизително така: "Ало, Жоро, абе тука има сумати хора, ела ги вземи с газката..." ни осигури транспорт след няколко часа.
Спокойни, че ще има как да отидем до селото, прекарахме няколко часа в разходки из града, тъпчейки се с всевъзможни сладки неща. Времето мина неусетно и се отправихме към автогарата, където трябваше да дойде обещаният ни транспорт... И съвсем скоро...той се появи... Разнебитена, очукана и вече пълна с хора светлосиня газка, която приличаше повече на рециклирана консерва, отколкото на превозно средство, се зададе с боботене и трясък... Подобна гледка няма как да не изпълни с дива радост сърцето на пътешественика и усмивки се появиха по лицата ни (това пътешествениците са странна порода хора, аз, примерно, все още си мечтая, като пътувам някой път на стоп да се возя на тир, но засега съм случил само на камион на Пътна помощ :). Но хубавото тепърва престоеше... Ние все още бяхме останали с погрешното впечатление, че ще има още някакъв транспорт, защото този вече беше почти пълен (при това с доста колоритни люде, заклевам се, за пръв път видях циганка на раста), а на гарата чакаха поне още толкова... Все пак решихме да сме сигурни и влезнахме вътре, когато шофьорът прикани всички останали хора на гарата да се качат във вече пълното бусче. С видимо недоумение и почуда, всички безропотно започнаха да се тъпчат, така че скоро бусчето не само отвън приличаше на консерва, но вече и отвътре бяхме нещо като сардини, набутани в ламаринена кутийка. Аз до последно не можех да повярвам, че е физически възможно да се съберем вътре, но скоро, невъзможното беше факт... Двадесет и пет души в бус за петнадесет, всеки седеше в някого, опираше се в нечия глава, крак, ръка, а на завой всеки падаше върху съседчето си, за да му се върне само след няколко секунди със същата сила. В подобна задушевна атмосфера, изпълнен със усмихнати, млади хора, нашият "родопомобил" си изкачваше бърчината към Гела, когато в един момент усетихме, че целият е пълен с дим... "Родопимобилът" усилено пушеше, въпреки отчаяните опити на шофьора му да овладее ситуацията и скоро ни се наложи да слезнем, леко стреснати, но смеещи се. "Аз съм дотук" - каза "родопошофьора" и ние продължихме нагоре пеш, макар да ни оставаха километри до събора. Мисля си, ако подобно нещо се бе случило в София, сигурно возещите биха се ядосвали, псували, крещели... Тук всички слезнахме със смях, помогнахме си да свалим раниците и дори никой не се сети да си поиска поне част от парите, макар че имахме още доста път. А денят бавно си отиваше, докато ние лека полека се приближавахме селото. От височината се разкриваше картина на покрити със зелена горска пелена върхове, реки, поляни и тук таме бели къщички, допълващи тази българска приказка. Достигнахме селото, където решихме, че не ни се ходи повече и още на третата кола ни качиха: "Накъде сте?", "Към събора"..."Качвайте се"... Шофьорът за пореден път затвърди мнението ми, че на стоп е доста по-вероятно да попаднеш на нормални и приветливи хора (напук на мнението на повечето хора, че това е нещо много опасно), отколкото, ако пътуваш по обичайния начин. Скоро ни остави на събора, сред колоритна картина на сергийки със сладка, мед, мурсалски чай, чанове, черги, халища, обагрени в най-различни цветове и задължителните за всеки събор, продаващи всевъзможни неща, цигани, които обаче, някак странно, този път не успяваха да превърнат събора в цигания, както се случва на много места... И навсякъде, навсякъде млади хора. Само млади хора. Пъстрото множество от най-различни млади човеци се движеше, смееше, радваше, танцуваше, свиреше, пиеше, пееше... Усмивки на истинска и неподправена радост, нещо толкова чуждо на живота ни в студения градски мравуняк. Не знам дали възгласът "Навсякъде млади хора" е най-правилният, достатъчно би било да кажа, че навсякъде около нас имаше Хора. Но не от тези, дето се блъскат за мястото в трамвая, намръщени и нещастни, други, по-живи, повече човеци... Като замаяни просто обикаляхме и гледахме лицата, усмивките, емоцията, до такава степен завладяла това множество от непознати и съвсем различни един от друг хора. Насочихме се към място, където тълпата се беше събрала около нещо. Трима души седяха на поляната и свиреха на тарамбуки, докато четвърти им пригласяше на гайда. Музиката беше завладяла всички и слушащите пляскаха в такт с тарамбуките, давайки на музиката още повече сила и живот. Никога няма да забравя лицето на един от хората с тарамбуките. Той свиреше широко усмихнат, смееше се лицето му, смееха се очите му и сякаш сърцето му танцуваше в ритъма на музиката. Сякаш казваше: "Харесва ви нали? И на вас сърцата ви танцуват, виждам го..." И наистина, сърцата на хората пееха, танцуваха, а в очите им имаше щастие. Скоро се изви хоро, а ние решихме да го погледаме отстрани, пък и нямахме търпение да опитаме сладкото от зелени орехчета, което ти бяхме купили от една възрастна жена. Е, въпреки че беше зелено и въпреки че беше от орехчета, сладкото се оказа изумително вкусно (ако имате възможност, не го пропускайте!). Избрахме място за палатката си - на един склон, гледащ към залеза, и след като я разпънахме седнахме с очи, отправени към залязващото слънце и чаши сладко вино Порто. Лекият хлад сякаш само правеше по приятни и завладяващи, разливащите се топли вълни след всяка глътка вино. Слънцето бавно се скри зад силуета на тъмни върхове, оставяйки ни удоволствието да следим променящите се от оранжево до лилаво и дори кафяво багри на небето. Накрая златното сияние стана просто контур, обрамчващ планината, а небето над него се разливаше постепенно от турско синьо до черно. И тогава безкрайният спектакъл на вселената продължи с още по-завладяваща картина - милиони малки светилници украсиха небето... Пред такава гледка човек изпитва смесени чувства. Едното на смирение и нищожност пред необятността на вселената, която сякаш се изсипва над главата ти, а другото чувство е сякаш си бог и се радваш на величественото си творение. После се огледахме наоколо и почувствахме, че сме попаднали в друг свят. Поляните около нас се бяха преобразили и сякаш отразявайки небето, светлини бяха изпълнили и тях. В един момент ме обзе чувството, че съм сред лагер на номади, всеки, от които е запалил огън пред юртата си и е събрал около него близките си хора. После пък въображението ми започна да рисува река, по която са пуснати в приказна феерия безброй запалени свещи. И скоро мечтата ми се сбъдна, сякаш целия небесен купол, обсипан с безброй светлини, се изпълни от песента на гайда... После още една и още една... От различни посоки се носеха дрезгавите гласове на гайди. Заслушах се, някъде наблизо се издигаше песента на стойни мъжки гласове. По тялото ми полазиха тръпки, сякаш тази музика извиква нещо първично, нещо скрито много дълбоко в душата на всеки, закодирано там преди хилядолетия, нещо диво, но и благородно, нещо, колкото човешко, толкова и животинско. Станахме и се отправихме към гласовете, зарязвайки раници, палатка... Не вярвахме, че на подобно място, толкова изпълнено с човеци, някой би ни ограбил. И не сгрешихме. Намерихме ги... Буен огън пламтеше, сякаш извиращ от самата земя, а до него няколко мъже, хванати за ръце танцуваха хоро и вглъбено пееха. Гайдата и гласовете в чуден танц се извисяваха към небето сякаш, за да докоснат звездите... Но преди да докоснат тях, докоснаха сърцата ни. Ние кротко приседнахме и като замаяни просто седяхме и гледахме, отворили душите си за тази безумна музика... Картината пред очите ни сякаш те хващаше, впеценяваше и разтърсваше, чувствах се обезумял, безмълвен...беше толкова красиво. В един момент просто започнах да плача, не исках и не можех да се сдържа, плачех като малко дете. Тогава се обърнах към Мария, по чиито бузи също течаха сълзи. Прегърнах я. Сълзите ми не искаха да се подчиняват и поне половин час не спряха да се сипят, превръщайки се в най-чистото огледало на душата ми в този момент. В такива мигове съзнаваш толкова много неща... Съзнаваш кой си, откъде идваш, какво безумно богатство притежаваш... Имаш чувството, че изживяваш цялата палитра от чувства - любов, омраза, тъга, горест, радост, които безименният творец е вложил в тази музика. Сякаш те понася към корените ти, към нещо скрито и забравено в теб. И това нещо в такъв момент крещи с безумна сила, като диво животно, сложено в клетка, в каквото ние сме превърнали душите си в света на изкривени чувства и емоции, в който живеем... Не знам дали в живота си някога съм разбирал толкова ясно какво е България, колкото в този момент. И България, тогава когато сякаш най-много я обичах не беше висопарни слова и патетични речи, а беше гласът на гайда и мъже, звезди, огън и сълзите на мен и човека, когото обичам... Никога не се бях чувствал така, не помня нещо да ме беше разтърсвало толкова силно, да беше докосвало точно тази частица от мен, която сега беше цялото ми същество... И така, унесени, ние дълго седяхме и гледахме гайдарите, докато не ни стана студено и не решихме, че е време за сън... Станахме и безмълвни се отправихме към палатката...

На сутринта очите си зарадвах, отваряйки ципа на палатката, за да открия гледката към огряната от слънцето планина. Рошави и сънени се събуждаме с няколко мили думи, оправяме си багажа и отиваме да гледаме концерта на лауреатите от вчерашното надсвирване. Сядаме на полянката пред сцената, където вече в полукръг са се събрали десетки млади хора, едно цветна картина на младостта. Концертът събуди вчерашните емоции у хората и скоро повечето пригласяха на песните, пляскайки с ръце в такт и бурно аплодираха всяко изпълнение, вживели се в еуфорията на празника.

Впечатляваща беше фолклорната група от Гела, която се появи като свита, пратена от миналото, със своите старовремски носии, пеейки на десетки гласове и свирейки на няколко гайди. Групата разигра цяло представление пред очите ни, в което имаше и хора, и заканително извадени ножове,и невинни дечица, поели щафетата от своите баби, за да занесат традицията в бъдещето и да я опазят като съкровище, което никой друг не може да има. Скоро решихме, че е време да си вървим и къде на стоп, къде с автобус...вечерта си бяхме в София...

Бяхме изминали един път, път към миналото, към корените си, към душите си. За два дена ги бяхме отворили широко, за да ни се наложи да ги затворим отново, връщайки се в града. Не за друго, а за да не ги отровим с мръсен въздух и мръсни чувства. А тук животът не беше спрял да тече. Мравките си щъкаха из мравуняка, тъпчеха се в градския транспорт, мислеха си, че живеят, а животът отдавна беше направил място на рутината и механичното съществуване. За тези хора съборът в Гела не се беше случил, за тях не съществуваха звездите на Родопите и песните на гайдите. За тях просто бяха минали два обикновени дена. А аз щях да запомня тези два дена цял живот.

Христо Караманджуков - "Родопа през Илинденско-Преображенското въстание"

2008-09-15T09:38:00.000-07:00

Христо Ив. Караманджуков е деец на македоно-одринското революционно движение, общественик и писател. Роден е на 14.12.1876г. в с.Чокманово, Смолянско. На Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг (1902г.) е определен за агитатор на Малкотърновския район. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903г.) е ръководител на въстанието в Ахъчелебийския район (Смолянско). След края на активната си революционна дейност се отдава на културно-просветна дейност и писането на спомени, сред които най-важните са "Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" и "Западнотракийските българи". Почива през 1952г.

В интернет можете да прочетете "Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" в сайта "Книги за Македония".

Статия, в която се цитира трудът "Западнотракийските българи", е публикувана в блога "Черничево".

За Отцепредателството, родоотстъпничеството и падението на една..."книга"

2008-08-29T15:19:00.000-07:00

След като прочетох книгата* на една българо-новозеландско-"англичанка" и се запознах с "отзивите " за нея във вчерашния "Монитор" , няма как да не задам въпроса докога в България на черното ще се вика бяло? Нещо повече, "авторката" я чакат да се върне на бял кон и да вземе участие в тазгодишната "Аполония" в България. Написаното под формата на "мемоари" е поредна атака срещу Отечеството. За съжаление, българските медии са готови /за кой ли път/ да ръкопляскат, доказвайки горчивата поговорка: ПЛЮЯТ ГИ, А ТЕ КАЗВАТ, ЧЕ ДЪЖД ВАЛИ ОТ НЕБЕТО. Докога раболепие и снизхождение?

*Повече за книгата четете тук:

Списание " Културни новини" на издателство ЛитерНет:"Улица без име, детство и други премеждия в България"(Street Without a Name: Childhood and Other Misadventures in Bulgaria)---------------------------------------------------автор Капка Касабова (Kapka Kassabova)издателство Portobello, цена £15।99, 352 страницикупи от Amazon।co.uk за £11.19---------------------------------------------------Крилатата фраза на Ричард Трети “...зимата на нашето недоволство” с пълна сила може да се видоизмени като капката на нейното недоволство. Книгата на Касабова “Улица без име”, която наскоро английското издателство Портобело издаде на английски език, е написана с много яд, мъка, бунт и горчивина срещу България. Какво й е дала България не става ясно, но с книгата си Касабова се стреми да обясни какво България й е отнела.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Въпреки че упорито крие възрастта и годината на раждането си, не е трудно да се установи, че когато е напуснала Родината, авторката е била на 15 години. Впечатленията й от първия сблъсък с културата на Острова звучат искрено. Оттам насетне повествованието е като съшито с бели конци. "Диалогът" на старците в Широка Лъка, “описанието” на паметника на Орфей и Евридика и дузина подобни тям съчинения от книгата - голо изброяване на факти, реплики и “персонажи”, трудно могат да се назоват литература. В едно интервю Касабова разсъждава над това как много отдавна е престанала да пише на български. Че не пише на български, това е факт. Въпрос на избор, манталитет и светоусещане. Но авторката стига дотам, че наред с имената на квартали като “Младост” 1, 2 и 3, тя “превежда” на английски дори лични имена, такива като на съседката си Надежда например. Нейното име в романизираната биография на Касабова, е “Hope”. Странно ако се бе наложило, дали Касабова би превела и имена като ”Люлин”, “Витоша”, “София”?... За “България” безсъмнено – за нея Касабова е избрала евфемизма “Бай България”... може би имайки предвид “Бай Ганьо”... Но на 13 години тя е била твърде заета да кандидатства по древни и френски гимназии, та сигурно затова е позабравила Алеко Константинов, а с него и останалите българските класици. Затова пък към “книгописа” на книгата си Касабова не се поколебава да изброи другите източници, които са я вдъхновявали. Сред тях грижливо е цитирала имената на Алексения Димитрова от "24 часа", Антоний Георгиев от Българските авиолинии и... Стефан Груев, чието лично и фамилно име е цитирано по възможно най-недешифрируем “американско-английски” правопис. И все пак подобни книги се харесват на Острова! Биографията на силиконовата блондинка Джордан, написана в близки по форма, стил и звучене, се разграбва. Това признава самата Касабова в друго свое интервю. Затова не е чудно, че авторката е съумяла да настрои своите писателски честоти на английска литературна вълна и като така залага изцяло на “английското” си чувство за хумор, което на места прехвърля границите на добрия вкус и стига до вулгаризми: “...Невероятно изкачване, но на мен едва ли ми е до това, като гледам шофьора ни. Лицето и челото му са окосмени, а от предното стъкло го гледа плакатът на гола силиконова гърла. Очите му са в директен контакт с космите на венериния й хълм. Моля се дано е пробил поне една дупка през гениталиите й, за да може да вижда, иначе за никъде не сме”. Двама от моите студенти се пошегуваха с книгата, единият я купи, другият чака да я вземе назаем. Първият вече ме попита:- Вярно ли е, че в България всичко се продава под купон... дори и дамските превръзки?... Тъжна, тъжна картина.Заявката на книгата на Касабова е “мемоар”, но странно защо книжарниците на Острова я предлагат върху рафтовете за “Пътувания в чужбина”.Че за България на Острова се приказва или нищо, или само лошо (за български чадъри, за изоставени деца-инвалиди в концентрационнни лагери като Могилино, за трафик на проститутки, за корумпирани магистрати и мафия), това е факт. Още не е изсъхнало мастилото от ласкавите отзиви, с които тукашната критика посрещна “Макмафия” на Миша Глени – книга от кора до кора “посветена” срещу България. Не е случайно сам Глени стана един от първите тукашни критици, които излязоха с отзив за Касабова. Сега въпросът е дали след “Улица без име” за България ще се заговори и на друга тема. Това времето ще покаже.И още – както сама пише в предговора си, авторката си поставя високата задача да бъде втората след Феликс Каниц, която да опише България в нейните потайности. Г-н Каниц го е сторил през 1860, г-ца Касабова се опитва да го стори сега. http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=6299&sid=64

...Колелото на историята наистина се върти, само че понякога просто буксува...

2008-08-04T13:46:00.000-07:00

Настоящият текст се публикува в памет на незабравимия проф।Николай Генчев, който пише навремето тази пародия на история, гротеска, сатира, или както простичко я нарича краткосмешна история сатира под псевдонима Никола Веранов।
Поклон пред паметта му!

***
/ О, минало неповторимо.../

В средата на 50-те години на IХ в। Старият континент бил разделен на два враждуващи лагера: в Западна Европа доминирала Организацията на Адриатическия пакт, чиято щабквартира се намирала в Рим, а страните от югоизточната част били обединени в Организацията на Царградския договор।

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Горещата война на идеологическия фронт между двете военно-теологически групировки била в разгара си।Българските правителства от онова време водели последователна, независима и агресивна външна политика, насочена към по-нататъшното териториално-икономическо разширение на страната (за сметка на съседите, естествено)। Кабинетът на Борис Пресиянов, който поема властта през 852г., продължил този курс, провеждайки няколко Балкански и Междусъюзнически войни, които обаче, завършили с пълен провал. Авантюристичната политика на новия премиер съсипала държавните финанси, разорила населението и довела страната до ръба на катастрофата.Загубил мнозинство в поредните въоръжени избори, Борис бил принуден да признае за легитимен президент лидера на Черноризката армия и да присъедини страната към Съвета за идеологическа взаимопомощ. На кръгла маса той трябвало да подпише и едно следизборно споразумение, с което се задължил да разпусне всичките си идеологически структури в центъра и по места и да се влее с целия си електорат в Партията на верния път. В замяна го назначили за вицепрезидент и го оставили да управлява “новата” Автономна област Северна Румелия. В израз на братски чувства, с нарочен човек от Константиновград, лично Генералният кесар изпратил на Борис новата му членска книжка. В нея под номер I той бил записан с партийния псевдоним Михаил.На заседание на кабинета, Борис/Михаил обосновал новия стратегически курс към сближаване с великата ромейска страна. За България, заявил той, дружбата и сътрудничеството с Византийската империя е нужно както слънцето и въздуха за всяко живо същество. В изнесения специален доклад той изтъкнал още, че по сведения на очевидци из Европа броди един призрак, който щял бил да броди до пълната и окончателната победа на кръстоносническото движение.Въпреки Борисовите съображения, в Централния комитет на неговата /доскоро/ Отечествена партия се оформя мощно опозиционно крило, отхвърлящо изцяло новата коалиция.Тази реакционна фракция била подкрепена от всичките десет окръжни секретари. В нарочна декларация те обвинили Борис, че иска да насади в страната култ към личността на някакъв еврейски цар-самозванец, когото не почитат дори собствените му сънародници. Като разбрал, че няма да може да ги вкара в правия път, Борис ги вкарал в гроба -- всичките, барабар с жените и децата им. Неоценима помощ в това прогресивно дело най-вероятно му е била оказана от някой ограничен контингент войски на Царградския договор.Така, след като със съдействието на Черните ескадрони бил разчистен пътят за мирния преход, започва изпълнението на мащабна програма, наречена “културна еволюция”. В страната масово навлизат изпратените от Идеологическия отдел на Партиаршията инструктори, чиято задача била да разясняват новата генерална линия. Тяхната дейност била улеснена донякъде от това, че тук-таме вече съществували местни комитети на Ортодоксалния фронт(ОФ), създадени от проникнали по-рано през границата идеологически диверсанти. В села и паланки закипяло усилено строителство на партийни домове, украсени с портретите на падналите за вярата партизани. Скоростно се превеждат и издават трудовете на класиците....По същото време, някъде далеч на Запад, в една от военните си бази, германският президент Карл V разговарял с конете си...Михаил /екс-Борис/ отдавал изключително голямо значение на пропагандата и агитацията. Затова той лично приел неколцина видни деятели на международното черноризническо движение, експулсирани от империалистическия лагер на Карл V за подривна дейност и не само им дал политическо убежище, но дори назначил трима от тях за министри -- съответно на Науката, Културата и Просветата. Отделно той също допринесъл за обогатяването на Марко-матеевската теория с некои съображения, концепции и преводи.До нас е достигнало неговото фундаментално творение “За думите”, където, между другите мъдрости, се казва: “...Не е важно какви дела ще извършиш, а с какви думи ще ги опишеш, понеже родените по-късно, като четат днешните жълти вестници, ще си мислят, че четат пожълтелите страници на историята...” От скромност, най-вероятно, се е подписал с псевдонима Жълтописец Смелий.Борис обаче имал проблеми с един от членовете на Политбюро. Врагът с партиен билет бил не друг, а собственият му син, който -- според правилата на династическия централизъм -- някой ден трябвало да го замести. Въпросният Владимир Михайлов /бивш Хръсате Борисов/ проявявал определено ревизионистичен уклон и открито защитавал отречените от баща му възгледи на широките интернационалисти. Опасявайки се от вътрешнопартиен преврат, Борис решава да му скрои кюляф. Подавайки привидно оставка, той се оттегля в една от новопостроените си резиденции -- Манастироград. Властта поема Владимир, който като се опирал само на своя тесен приятелски кръг, заел се да реституира бившите свещеници. Успял дори да поведе преговори с делегация на германския канцлер Арнулф за влизане в Европейската идеологическа общност (ЕИО). Баща му това и чакал -- изскочил от засадата си и набързо свикал извънреден пленум, на който Владимир бил снет от поста, изключен от олигархията и предаден на импровизиран специално за случая Народен съд.Обвинен в реакционна дейност, той бил осъден на строг тъмничен затвор. Легендата, че бил даже ослепен най-вероятно е измислена от вражески дезинформатори.След като дисидентското движение било смазано, за нов вицепрезидент единолично бил избран третият Борисов син -- Симеон. Според устава той нямал право на този пост, но пък бил завършил Висшата партийна школа Имени Магнаура в Константиновград. Осигурявайки си по този начин пожизнения имунитет и почетното председателство на Партията, Борис отново се оттеглил край любимата си манастирска изба, където и починал.След смъртта му той тутакси бива обявен за Вожд и Учител на българския народ, а тленните му останки -- изложени за поклонение в Централния партиен дом॥ -- -- -- -- -- -- -- -- В лято 1944-то от североизток в България безпричинно нахлули Цветните ескадрони на московския император Стоманослав, който по това време бил във война с Немското кралство. Той поставил на власт свои хранени хора, на които наредил да построят в страната химерично-общинния строй, съгласно догмите на общинничеството. Поставеният за генерален губернатор на новото Народно княжество България комит Георги -- виден проповедник и теолог на международното общинническо и крепостническо движение -- произхождал от беден пастирски род. Като младеж, работейки в една печатарница, той се научил да чете. Случайно прочел в една книжка с приказки, че някакъв призрак бродел из Европа. Понеже не познавал хич полит-географията, той повярвал на тази басня, обявил се за пророк и почнал да разправя наляво и надясно, че е близко скорошното пришествие на този призрак и в България.По това време, началото на ХХв., след два неуспешни похода в полята на Тракия и Македония,президентът на българите Ф.К. Готски подал оставка и избягал на Запад. Страната била опустошена и разорена, от юг нахлували ромеите и франките, от север -- кумъните. Властта поел селският вожд Александро, който скоро бил свален и убит от недоволни боляри.Тогава младият все още комит Георги получил указания да вдигне на крак париите и робите (на труда) за последен бой. Малобройната и зле въоръжена армия, с която Георги се отправил към столицата, била разбита, а той самият побягнал, но не на север, при Стоманослав, където вече вършеел призракът на общинизма. Не, той избягал на запад, уж да проповядва. Обаче потомците на онзи, дето нявга говорел с конете си, държали на своите си езически идоли и за да се отърват от него, скроили му кюляф. На свикан в Лайпциг съдебен събор, комит Георги бил обвинен за пожара в Централния германски райхсхрам. За да се защити, наложило му се да научи техните варварски писмена и конския им говор. Едвам отървал кожата, той все пак потърсил най-накрая убежище в земите на Стоманослав, наричан още Бащата на народите, понеже от него били пропищели майките от всички народности. Последният приел Георги като великомъченик, обсипал го с почести и го ръкоположил за кардинал на Претендентския орден. Там, в Москва, той дочакал деня, в който Цветната орда нахлула в родината му и се завърнал триумфално, като Спасител.Започнало общинизирането на българите. Опозицията на реакционно настроените бивши политически духовници била подавена с помощта на ограничен контингент от Звездоносната армия.Владиците от Либералната, Радикалната и Демократическата епархии били предадени на страшния Народен съд. Някои били разстреляни, други -- изпратени на заточение в Беленското чистилище, а трети -- прокудени в странство. Скоро Вярата в светлото бъдеще станала официална. И този път триумфът на новата религия бил улеснен от дейността на изпращаните по-рано пастори и въоръжени проповедници, навлезли в България по въздух и под вода.Най-активни борци за новото учение били малки групи от отшелници, които живеели дотогава в землянки, отдадени на пост и молитви.С песнопения на уста, те излезли от шумата и завзели летните и зимните дворци на довчерашните администрати, възхвалявайки неизбежното пришествие на царството на равенството.Комит Георги управлявал само четири години. Когато предал богу дух, тутакси бил обявен за светец, а мощите му -- изложени за поклонение в специален храм -- умалено копие на базиликата “Св. Владимир Сибирски”, намираща се на Цветния площад в Москва.Понеже Георги не оставил наследник, за такъв бил нарочен негов близък сродник. Заслепен от собствения си култ, той не усетил кога група владици-разколници от Централния синод му скроили кюляф. На Пролетния събор през м. април 56-та година, за нов Първи секрецар и Председател на Болярския съвет бил курдисан един човек от народа, на име Тодор. Той бил изкарал краткотраен стаж в Чавдарския манастир на Айдуитския орден, където, според легендите, бил вършил чудеса. Макар неук и посредствен, Тодор все пак бил ортодоксален, а точно такива били изискваните от Устава качества.С помощтта на верни другари, Тодор се захванал ревностно и почти буквално да прилага дочутите по време на стажа догми. Под строй започнало изграждането на Развитото отшелническо общество - междинен стадий преди пълната и окончателна победа на общинизъма.Във всички епархии били издигнати новите култови сгради, които блестели отдалече с цветните си стъкла и алуминиеви дограми. По мегданите се възправили статуите на местни и чужди мъченици на вярата. Особени грижи полагал Тодор за развитието на занаятите -- списователи, поети и художници били негови хранени хора. Народът с умиление го нарекъл Тато -- по аналогия с блаженопочившия Стоманослав.През тази втора половина на ХХв. в Европа международните отношения навлезли в ледников период. Разделяни от Великата Берлинска стена, Западната Римо-капиталистическа и Източната Ленинийска империи се въоръжавали за последния кръстоносен поход. Междувременно, докато в загниващия Запад дворците на някогашните наследствени председатели пращели под напора на варварските туристически орди, в Народното княжество България всички дворци -- и старите и новите -- били собственост на Тато. В тях първият партиен и самодържавен ръководител си почивал от тежкия управленски труд. Там, в свободното си време, той обогатил и доразмил Доктрината с некои съображения, концепции и др. под. Успял дори да препише НЭП-овското евангелие на св. Владимир Сибирски, който препис станал известен като Нов потиснически механизъм. Така, лека-полека, изпод перото на този, дето не бил прочел и една книга, се пръкнали десетки томове. ... Горе-долу по същото време, в западналата немска империя, редовият оператор Карл Х. разговарял с компютрите си на някакъв странен език...След смъртта на великия руски император Леонид Безбрежни, Тато използвал суматохата и се самопровъзгласил за Генерален партиарх и Председател на Старческия съвет. Единствено проблеми му създавал неговият собствен син Владимир. Като нямал друг син, той проводил в чужбина щерка си -- белким тя се изучи. Тя обаче се увлякла по разни еретически учения, а през лято 1981-во мистериозно се споминала.В края на шестата петилетка от възшествието на престола, на Тато му хрумнала гениална идея. С таен царски указ той заповядал в страната да започне ренесансов процес. Замисълът му бил от прост, по-прост -- чрез изкореняване на езическите имена, да се слеят най-сетне в една народност населяващите царството новобългари и туркияни. Резултатите малко закъснели, но затова пък били точно обратни на желаните -- хиляди туркияни напуснали домовете си и потърсили убежище в земите на малоазийския султан. Истинските подбуди за това прогресивно начинание се коренят в социално-икономическото състояние на страната -- застой в производството и задълбочаване на антагонистичните противоречия между управляващата каста на по-равните и угнетените правонямащи. Опитът на Тато да възроди туй, що не е родено, породил вътрешни смутове и допринесъл за появата на екологическата и други ереси. Уплашени за своите привилегии, архиереите от Централното обкръжение скроили на Тато поредния кюляф и го смъкнали от престола. Така завършил вторият Златен век на българската бумащина.Все пак, в едно нещо Тато успял: той осъществил на практика един от основните постулати на Вярата в светлото бъдеще, а именно -- за отмирането на държавата и правото. Понеже в действителност, държавата -- това бил той, когато паднал, разпаднала се и държавата. А тъй като право било само онова, което той кажел, правото също изчезнало.... През лято 1990, всред руините на Търновската крепост, било свикано поредното Учредително събрание. Историческото колело продължило да се върти. На място.

РОБИНЯТА - лирическа повест от Петър Ан.Маринов

2008-08-01T14:13:00.000-07:00

През 30-те години на миналия век Петър Маринов живее и работи в гр. Смолян. Интересувал се е от миналото, бита, езика, обичаите и живота на населението в Средните Родопи. Започнал да записва спомени на стари хора, участници в Македоно-Одринското революционно движение, интресени случки и събития от живота на на родопските “комити”, на участници в Балканската война и заселниците. Те му послужили за сюжети на много разкази, исторически очерци, пътеписи, фейлетони, пиеси, повести и животоописания на изтъкнати личности и обикновени хора.

Настоящата лирична повест е написал по действителен случай, разказван му от свещ. Димитър Мавров и Анастас Чапкънов от Райково през 30-те години, когато Маринов записвал спомените на още живи участници в Македоно-одринското революционно движение и в Балканската война.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Повестта има съвременно звучене и е доказателство за това, че религия и народност са две различни неща и не бива да се смесват. В този смисъл тя трябва да служи за пример на настоящите и бъдещите поколения.
Повестта се съхранява в Пловдивския държавен архив в личния фонд на Маринов, 959 к, оп.1, а.е.60. Публикува се без съкращения. Езикът е изпъстрен с разнообразни диалектни думи и изрази, характерни за тогавашния говор в Средните Родопи.

РОБИНЯТА

“Свикнала съм със страданията,
та ми е мъчно без мъка!”

Родопска пословица

- Пътниче, от гдето и да идеш, когато минеш през Райково, отбий се през два двора на горната църква и попитай:”Къде е гробът на робинята – помакиня и кажи: “Бог да я прости” – защото тя умря далеч от своята земя, неоплакана и непожалена от никой свой, както се смъртник оплаква!”...

***

Коя беше тя и как дойде тука?
І Чуй, друмниче, нейната тъжна повест, тъй както тя е изрекла!

***

Думи на робинята:

“От друго време идвам аз, мои клети братя и, от далечна земя. Моето отечество бе златната долина на Морава, далеч на запад, там, където слънцето захожда. В ниви златокласи бе потънало нашето село и богатствата му бяха прочути по цялото моравско подгорие.
Никой от моите съотечественици не знаеше за Родопа планина, не знаех и аз. Само странен монах бе минал някога през тая Беломорска планина и бе казвал, че тук хора малко живеят, а се срещат повече вълци, сърни и мечки. В нашите песни се възпяваше само Ниш и чак, когато дойдох тук, видях колко е било далече!...Но тук е била отредила съдбата ми да дойда и тук да свърша моите сетни дни, задушена от скръб робиня, от никого непомилвана, от никого непожалена! Сама оплаках своята участ, докато сълзите ми пресъхнаха...

Отколе бе това, далеч във смутни времена на робство и мъка, кога озлобен тиранин последни усилия правеше да задържи под власт моята родна земя. От всички страни се чуеха само мъки и стонове народни, когато всяка воля за родна свобода и дума бе убивана преди още да се изрече. Златната моравска долина потъна в скръб и неволя.

О, колко страх преживяхме тогава!
Ала се царство с насилие не крепи и там, дето има мъки, народът само поваля и власт, и сила, и цар...
Една само мисъл имаха тогава
И българи
И сърби
И македонци –
Една само мечта – да рухне изнемощялото османско царство и да видят вси заробени народи своя родна свобода, в своя свободна държава и негли се съберат в едно семейство...
Първи възстанаха жителите около Дрин и Морава.”

***

Слаба бе държавата да се справи с възстаналите, та потърси помощ от вси свои властелини. Тогава вест дойде да се съберат семейни доброволци и от Родопа планина. Пръв чу се, че сбира своя чета Кара Ибрахим в Чепеларе и сам бюлюкбашия става.
Салих ага обаче, чието воеводство в Пашмакли дълги години бе грабено от кърджалии и хайти, тайно в душата си вземаше страната на възстаналите и желаеше накрай те да излязат победители. Той беше умен човек и в тия народни бунтове виждаше края на османското царство, което бе станало царство на насилия и грабеж, които го водеха сигурно към разсипия и гибел. Право му казваше мъдрият Шех Юсен ефенди “Идва край! Горко на раята, горко и на падишаха!”
Раните, отворени на воеводството му от старите кърджалии и хайти още не бяха заздравели. Затова, когато получи вестта, махна с ръка и рече:
- Не пращам войска! Падишахът ако му е мила царщината, нека праща. От мен толкоз!
Той имаше и друга причина да не даде помощ в тоя труден за царщината момент. Той знаеше, че държавата гледа към него и целия тоя “мемлекет” не като на свой. “Помак” и “ахрянин” бяха обръщения на турските чиновници и власт към българските мохамедани, принизяващи ги по-долу и от раята, презираха ги и не им се доверяваха.
- Дьонме! – и говореха презрително за тях.
В миналото за да ги смирят, насила ги бяха помохамеданчили, но и днес, макар мохамедани, те пак не превиваха врат и се бунтуваха. Споменът за Мехмед Синап бе още съвсем пресен.
Затуй вест прати по селата, че чета не ще сбере и няма да прати.

Това като чуха гладните и голи родопски сейчени, бивши Синапюви хайти, сепнаха се и скришом възроптаха:
- Кой ще ни спре?
- Кой ще ни брани да търсим имане?
- Кой ще ни каже : - не бива?
- Никой- отговаряха си сами те.

Къщите им се бяха изпразнили и децата оголели, зер ето десет години откак под байряка на синапя и Аджи ага бяха свободно шетали из ширните полски села и богати балкански долини, та дрехи и храна по цели кервани докарвали. Годината пак беше гладна, хамбарите пак празни, затова открито роптаеха против Салих-ага и очите им жадно търсеха някого, който да ги поведе към златната моравска долина, дето доволно да се награбят и на децата си армагани да донесат.

Салих ага виждаше това и търсеше начин да ги отпъди, та...негли отидат...и се не върнат.

/продължението следва/

Бежещим през годините

2008-07-29T03:52:00.000-07:00

Блог "Родопа" представя сборника "Бежещим през годините. Родопски сладкодумци". Съставител е Петко Величков, художник - Борис Димовски, а редактор - Владимир Арденски. Книгата е публикувана от издателство "Христо Г. Данов", Пловдив, 1976г.

СЪДЪРЖАНИЕ:

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

1. Жив човек... от Емен (разказал Е. Сакалицки, записал Н. Хайтов)
2. Барбата от Лясково (р. Р. Дервишев, з. Ат. Райчев)
3. Мустанчовият кон (р. Ат. Райчев)
4. Синаповото имане (р. Е. Кьоралиева, з. Ат. Райчев)
5. Чумата (р. К. Канев)
6. Ага дойдаха манафете (р. Ст. Балджиева, з. Ат. Райчев)
7. Главен даскал (р. Г. Чечев, з. Г. Петков)
8. Будала помак ли? (р. Л. Кънев, з. Вл. Арденски)
9. В турско време през Еллидже (р. Ат. Кьоргогов, з. Ат. Райчев)
10. Какво е през глава минало (р. X. Хусарова, з. Д. Калъчев)
11. Бейско платане (р. Р. Ураков, з. Ч. Илиев)
12. Панталоне за капитан (р. Д. Маргаритев, з. Ан. Мераков)
13. Стоеновото чиновничество (р. П. Нейков)
14. Как жълтиците се превърнаха във въглени (р. Г. Дамянов)
15. Комити (р. Ю. Даракчиев, з. Р. Христов)
16. Моето патило (р. С. Куркутев, з. Н. Хайтов)
17. Ние сме си братя (р. Д. Димов, з. П. Маринов)
18. Обиржие (р. Д. Куцовски, з. Ив. Киряков)
19. На хляба все коравото съм му запомнил (р. А. Манафов, з. Д. Колчев)
20. Как потъна „Итлънтик” (р. Ст. Анасоня, з. М. Григоров)
21. От Чангърдоре до Париж и нах зад (р. Е. Хутев, з. Вл. Арденски)
22. Как уринахме кмета от Чукуркьой (р. Дим. Каров)
23. Поръчение от дядо (р. Я. Гудев, з. Т. Пакулев)
24. Ходжицата от Михалково (р. Ат. Кръстанов)
25. Бежещим през годините (р. М. Марков)
26. Латернови времена (р. Н. Петков)
27. На кирия без цьрвуле (р. С. Червенков, з. Вл. Арденски)
28. Дето го видиш, него да вярваш (р. Диню Шопа, з. Т. Пакулев)
29. С фелдфебел работа да нямаш (р. С. Айвазки, з. П. Златков)
30. Кундури за света Богородица (р. Xр. Даскалов)
31. Аллаховото (р. Ш. Сливов, з. Ч. Илиев)
32. Надуване (р. М. Григоров)
33. Момински кахъри (р. Кр. Липева, з. Ст. Кошев)
34. На вечеринка в Габрица (р. Ан. Мераков)
35. Моята женилка (р. Е. Кювлиев)
36. Кутрубандист (р. Ил. Велков, з. Вл. Арденски)
37. Как опеках калайджилъка (р. А. Вълчев)
38. Тътралки (преразказал Xр. Даскалов)
39. Каждарският дракус (р. А. Вълчев)
40. Гърмидоловите дракусе (р. Т. Тошев)
41. На пост (р. Ан. Мераков)
42. Сирашки патила (р. Ст. Парасков, з. К. Каневски)
43. Райковският министър (р. Ан. Мераков)
44. Сотю Скълцаното (р. Xр. Даскалов)
45. Шико — кметът на Богутево (р. Т. Пакулев)
46. Законът си е закон (р. Г. Каркъмов, з. П. Стаменов)
47. Галени га са не земат (р. Xр. Топов)
48. Тодьо ле сине, докторе (прер. Xр. Даскалов)
49. Баба Катерина комитата (р. И. Петков)
50. Ах, това станимашко винце (р. Б. Харитонов)
51. Стрико Кольовата чекия (р. Н. Коюмджиев)
52. Да убиеш лисица (р. К. Боюклиев)
53. Живот (р. И. Шондров — Мръката, з. Вл. Арденски)
54. Дето си се родил, там си е най-хубаво (р. А. Кисимов, з. Св. Капсъзов)
55. Не разцънквай чановете (р. П. Дренков, з. Св. Капсъзов)
56. Майчин поплак (з. д-р Константин Кантарев)
57. За кора хляб (р. Сл. Косев)
58. Невястана (р. Xр. Даскалов)
59. Щильонова командировка (р. Ат. Мераков)
60. И Дядо Мраз съм бил (р. Т. Мухтаров)
61. Шильовото свине (р. Хр. Даскалов)
62. Добринка (р. Т. Мухтаров)
63. Техника, калтату (р. Xр. Даскалов)
64. С Гего на море (р. В. Герзилова, з. Вл. Арденски)
65. Бай Форювата комисия (р. А. Шишков)
66. Нашенско лековане (р. Xр. Даскалов)
67. Дренови ножинки (р. К. Кузманов)

По-долу публикуваме предговора към книгата, написан от Николой Хайтов:

ЖИВОТО НАРОДНО СЛОВО

„Бежещим през годините” като заглавие може би най-точно приляга на настоящия сборник. Защото всичко, което е разказано в него, е „отлетяло и отплющяло” с времето, останал е само споменът. В едни от случките и епизодите разказвачите са непосредствени участници, в други — само свидетели, а има и такива, които са плод на въображението. Всичките обаче, в една или друга степен, са преживени, минали са през сърцето на впечатлителния родопчанин.

Рубриката „Сладкодумци” беше замислена още от първия брой на списание „Родопи” и оттогава до днес (вече десет години) тя се поддържа без прекъсване и трябва да кажа — с успех, ако се съди по ласкавите читателски отзиви.

В настоящия сборник съставителите са използували не всички печатани в тая рубрика материали, а само някои по-отбрани, които представляват интерес било с „тематиката” си, било с по-добрите си художествени качества.

Може ли да се говори за художествени качества при тия творци и творби на самобитни родопски разказвачи, или както те в рубриката се наричат „сладкодумци”? Общо взето — може. Има, разбира се, епизоди, елементарни от художествена гледна точка — те са отбрани и поместени в сборника главно заради особената им психологическа или битова краска. Други от творбите са интересни от езикова гледна точка, трети като авторизиран фолклор, а четвърти, макар да са малко на брой, привличат тъкмо със своята примитивна, ала ярка художествена багра.

Малко са нещата в тоя сборник, които отговарят напълно на изискването за класическия художествен разказ, но в замяна на това, в тук събраните спомени, слова, одумки, изповеди, или просто разкази и „лакърдии” имат такава езикова свежест, такъв обновителен фолклорен сок, че наистина заслужава да бъдат издадени в отделна книга. Тази книга, освен че за много хора ще бъде увлекателна, забавна, е и своеобразен документ за творческите възможности на обикновените и в много случаи неграмотни родопски българи, за духовните съкровища, потулени в техните души.

Пълна с разкази и епизоди, посветени главно на премеждия и патила, настоящата книга ни дава възможност да проникнем в една не всякога весела действителност, с много дълбок социален подтекст. Аз лично не мога да си представя по-забавен начин за разказване на сериозни, важни и даже съдбоносни неща. Защото кратичките и простички изповеди в тоя сборник ни разкриват без тупане по гърдите и без репчене колко труден е бил животът на родопчаните в миналото, на какви мъки и патила са били те обречени в един наистина мрачен, несправедлив и тъжен свят.

Проблемът за тоя сборник беше езикът. Главната красота на поместените в него творби е в хумора и особено в диалектната окраска на словото. В едно време, когато книжовният ни език започва застрашително да избледнява и осиромашава, малките разказчета на родопските сладкодумци, макар и литературно „позгладени”, за да станат достъпни, ще ни дадат възможност да си направим някои невесели, ала полезни равносметки. Вярно е, че за голям брой читатели родопският диалект ще създаде известни трудности, но с малко повече усилия се надяваме да преодолеят тази пречка. Иначе, ако тези неща се „преведат” изцяло на литературен език, те ще загубят главното си качество и просто няма да има смисъл нито да се пишат, нито да се печатат.

Не остава друго, освен да кажем на събраните в тоя сборник сладкодумци „На добър час!” и да пожелаем този вид издания да се превърнат в традиция, защото народът има какво да каже и на какво да ни научи.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

-----

Пълният текст на книгата е качен и в интернет - сайта Книги за Македония.

Пет народни песни от Черничево

2008-07-18T10:16:00.000-07:00

През месец юли 2003г. записах пет народни песни, които ми изпя Маринка Георгиева Петкова от с.Черничево. Тя е родена през 1920г. и е съпруга на Иван Николов Петков /всеизвестен сред черничевци като "Вазов"/ от Гиньовския род.

Еничери събират български деца

Яничери ходят, майко,
от село на село,
мъжки рожби сбират
от наш'те българи,
да ги правят, майко,
зли еничери.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Две майки берат разделно биле, за да разделят децата си
/хороводна/

Мари девойко, /2
мари църнока девойко,
Що ми ни думаш, ни вряваш,
ни с църни очи погляваш?
Дал' ти са от мед устата,
от бял трендафил лицето, /2
от черноок невен очите?
- Юначе, лудо, делийо,
как да ти думам и врявям*,
га* няма да се вземеме,
га твойта майка и мойта
първички две братовчедки,
пък ние с тебе вторички.
Тие по двора ходеха,
разделно биле беряха, /2
тебе и мене деляха.
Затуй ти ни думам, ни врявам,
ни с черни очи поглявам.

Кольо е станал хайдутин

Кольо е бягом избягал
в гъстата гора зелена,
в хайдушката дружина.
Майка на Коля думаше:
- Коле ле, един на майка,
върни се, Коле, завърни
в наш'то село голямо,
в наш'та къща хубава.
Твойте, Коле, акрани*,
фрит* се главиха и жениха.
- Мале ле, мила Кольова,
недей ми дума главилка*,
главилка, още женилка.
Мойто сърце е юнашко,
юнашко, мале, хайдушко.
Докат' свобода не дойде,
я в село няма да дойдам,
ни да се главям, ни женям.

Мома Руса чака либето си 9 години

Руса мома точеше
на два бистри гераня*.
Със кофа ги налива,
със сълзи ги долива.
През път пътник замина,
на враня коня яхаше,
той на Руса думаше:
- Що 'ода точиш и плачиш,
със кофа ги наливаш,
със сълзи ги доливаш?
- Пътниче, още друмниче,
кат' ме питаш, ще кажам.
Я имам любе каипта*,
сега ми девет години,
ни самичък дохуда*,
ни хабери изпрата.
- Да го видиш, Русе ле,
можеш ли го позна?
- Познавам го, познавам,
той бе личен - приличен,
морна цоха носеше,
кирли калпак до плешка
и врана коня яхаше.
- Я съм ти, Русе, същият,
твойто първо венчило,
отори порти да влязна,
нов живот ще заживеем!

Майка и два близнака

Хранила майка, гледала,
два сина, до два близнака.
Храни ги майка, гледала,
големи момци станали,
за млади, майчо, невести.
Че ги майка изпрати
в далечно село голямо,
хубави моми да гледат
за млади, майчо, невести.
Ходили и върнали се,
майка им ги вънка чакаше
и насреща ги питаше:
- Синове, до два близнака,
найдохте* ли си ликата,
ликата и приликата?
- Найдохме, майчо, найдохме,
ала са твърде далече.
- Синове, до два близнака,
га са ви лика, сино льо
и са ви на сърце легнали,
немойте* гледа далеко.
Майка е коня хранила
като силните вятрове.
Довеще* майка две снахи,
люшнеще майка две люлки.

Речник:
га - кога, когато
врявам - говоря
акрани - другари
фрит - всички
главилка - годеж
геран - кладенец
каипта - избягал
дохуда - дохожда, идва
найдохте - намерихте
немойте - недейте
довеще - доведете

Уточнение:
Село Черничево се намира в южната част на Източните Родопи, близо до границата с Гърция. Статията "Пет народни песни от Черничево" за първи път е публикувана в блога Черничево.

Очерк за първата българска учителка в Родопите

2008-07-15T06:36:00.001-07:00

РАДА ВЪЛЧЕВА КАЗАЛИЕВА И "ИСТОРИЧЕСКИЯТ БЕЛЕЖНИК"

Очерк
Петър Маринов

Смята се, че тя е първата учителка в Родопите, отворила българско училище в Райково още през 1842 година, т.е. седем години преди отваряне такова в Пловдив, осем години преди Хр.-Г.-Дановото училище в Перущица и шест години преди устовското такова. За другите училища в Родопите да не говорим, защото са отворени петнадесет, двадесет, а и повече години по-късно. Така определената година види се е будила съмнение, поради което не е влязла в историята на просветното дело в България.
Животът, личността и делото на Рада Казалиева досега не е проучван сериозно. Нашите родопски историци, изследователи и книжовници като че не са я забелязали, не й обърнали достатъчно внимание и отминали тая първа по времето си деятелка за възраждането на смолянските българи.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

За нея се е проговорило за пръв път през 1921 година по случай стогодишнината от нейното рождение. Тогава в родното й Райково, Смолянско, се е устроило честване, организирано от Културно-просветното дружество "Орфееви гори". Тогава се е замислило и да се напечата нещо от нейните спомени и трудове, което си останало само замисъл, а не се осъществило нищо. Честването й обаче намерило отражение в някои издания от периодичната преса. Във в. "Политика" от 19.ІІ.1923, бр. 113 при дописка за нейната дейност като народна учителка е поместен и портретът й, във в. "Зорница" от 8 септ.1921 г., бр. 36, също се дава дописка с характеристика от религиозна гледна точка, а в сп. "Родопски глас", г. І, 1921, бр. 10 и 11 се дава информация за станалото честване и се прави апел да се зачитат старите народни български учители.
По-после, през 1931 година, когато в сп. "Родопски преглед" (кн. 1-3) Анастас Поптодоров публикува една част от материалите на нейната архива под общо заглавие "Из миналото на Родопа - исторически бележки за потурчването на родопските българи, унищожението на Смоленската епископия, Висарион Смоленски и др.", той не спомена нейното име, макар че го знаеше, а отбележи само, че печатаните "извадки" са от една "памятна" книга, която е изчезнала, "но преди това бележки от нея са били записани лично от едно съвременно на йеромонах Григория лице". Споменатият йеромонах Григорий е прочутият в цялото Среднородопие "поп Глигорко" или поп "Лигорко", живял тука през времето от 1838 до 1872 година и има заслуга на пръв народен будител на българските християни в този край, а споменатата памятна книга имала заглавие "Исторически бележник", в който се записват всичките случки, станали над това и от това население в Кръстогорската област. Тя била писана от странствуващи монаси на гръцки език в течение на два и повече века, начиная от 1622 година и се предавала от ръка на ръка и пазена тайно в църквата "Св. Неделя" в Райково, като последен неин пазител бил поп Глигорко, с изчезването на когото изчезнала и книгата. Но като се вземе предвид, че тази църква е строена през 1836 година, а дотогава на нейното място имало само оброчище под сянката на голяма борика, където християните отивали и палели свещи, явява се въпросът - къде тогава е съхраняван този бележник преди постройката на църквата? Но тъй или иначе той е изчезнал.
Заслугата на Рада Казалиева се състои именно в това, че преди изчезването му тя е съумяла да снеме и запази някои преписи от него, които превела от гръцки на български. За да направи това, има се предпоставката, че тя по природа била любознателна, ученолюбива и в онова тъмно време добила някакво образование и станала учителка, за да просвещава на български език хората от Смолянско, подвиг, който заслужава отбелязване.
Но коя е и каква е Рада Казалиева?
Според оставени от нея автобиографични бележки, копия от които бяха предадени на пишущия настоящето през 1937 година от сина й Хростак п.Панделиев (тогава пишех моя труд "Смолян и околията в своето близко и далечно минало", печатан във в. "Красногор", Смолян, 1937-1939), се вижда, че тя е родена на 8 юли 1821 година в с. Райково, горната махала. Баща й се казвал Вълчо Пенков Казалията и се занимавал със скотовъдство и земеделие. Дядо й Пенко произхождал от с. Дедево, Пловдивско, който, подгонен от турците, че е надвил пехливаните на някаква турска сватба в Пловдив, избягал и дошъл в Райково, където добил известност с прякора Казалията. Тук се задомил и създал род. Той дошъл с брата си, именуем Сивко, който бил буен като него, та скоро напуснал мирния живот и хванал балкана, известен с името Хайдут Пачо, комуто като омръзнал хайдушкия живот, изчезнал нейде към Англия. Майката пък на Рада Казалиева се казвала Руса Грудинска.
Когато Рада била на 12 години, т.е. към 1833 година, в Райково върлувала чумата. За спасение хората бягали из околните гори. Нейният баща, заедно с майка й и с другите деца, също избягали в местността Тереклийца, където имал мандра, а детето Рада и баба й си останали вкъщи, защото били вече заразени от болестта. През първата нощ бабата умряла, а Рада, за да не я гледа, отишла в тепавицата при "бралото" и се скрила. Там я намерил баща й след два дена, който, като видял, че се е спукала някаква подутина на гърба й, казал: "Спасена си, Радке! Прекарала си болестта!". Завел и нея при мандрата, където пък заварила майка си умряла. Така тя останала сирак от малка. На есента болестта преминала и хората се прибрали по къщите. Тук трябва да се добави, че от историята е известно, че чума в Родопите е върлувала през 1838 година, което навежда на мисълта да се преместят всички събития, описани от Рада Казалиева, с пет години по-късно. Това ще е по-правдоподобно.
През тази година ходел в Райково един търговец на гайтан от Карлово - Димитър Минчев. Той се спирал в къщата на Вълчо Казалията, с когото били приятели. Там приказвали по разни въпроси, в това число и за училищата. Той казвал, че в Карлово вече се учи по български, имат си учители и пр. В Райково по това време също имало училище, но в него се учело на гръцки. Него посещавала и Рада Казалиева. Димитър Минчев, като виждал, че детето Радка с любознателност слуша разговорите с баща й, казал един ден, че добре ще е да я заведе в Карлово и да се учи в българско училище. В подкрепа на това се изказали и приятелите на баща й Коста Данаилов (или Даниловски) и х.Милуш. Така през есента на тази година (1836 или 1841) тя, заедно с баща си и търговеца Минчев, качени на мулета, наистина заминали за Карлово. Там тя била настанена в дома на Димитър Минчев, под грижите на жена му Пенка. Всичко това е по "спомените" на самата Рада Казалиева.
Според показанията пък на внука й Пантелей Хр. Попов в Асеновград (1949-1950), тя стояла в Карлово и учила при известния учител Райно Попович, а след това още една или две години и в Калофер при даскал Ботю Петков, бащата на Хр. Ботев. (Справката показва, че даскал Ботю е почнал да учителствува в Калофер от 1845 г. на есента, когато се върнал от следване в Русия, следователно и срещата му с Рада Казалиева трябва да се премести пет години по-късно от определената от нея 1842 г. като начална за учителствуването й.)
В Калофер тя се сближила с калугерките от близкия манастир, където ходела, и се научила да пее в църквата и [знаела] реда на службата. Под това действие, появило се у Рада Казалиева желание да стане монахиня (калугерка) и остане там. От това й желание обаче я отклонил учителят Ботю Петков, който я разпитвал за родния й край. Тя му обяснявала, че хората в Смолянско повече са гурбетчии, ходят по гръцки градове и островите, та както се вижда, под такова влияние всички ще се погърчат. Тогава Ботю Петков й казал:
- Ти няма защо да се калугериш. Като свършиш училището, най-добре ще е да си отидеш там, да захванеш да учителстваш и тъй да просвещаваш народа да не се погърчва. От такива хора има нужда нашият край, а не от калугерки!
Тя послушала съвета му и си дошла в Райково. Тук заварила дошлия преди това от Света гора йеромонах Григорий, или поп Глигорко, с когото се свързала оттук нататък във връзка със споменатия "Исторически бележник".
Да стане учителка и то на български език тогава (в 1842 или 1847 г.) било много мъчна работа. Каквито училища имало, пък и службите в църквите навсякъде в този край, всичко ставало на гръцки език и внушението, вдъхнато й от Ботю Петков и Райно Попович, я възпламенявало, ако стане учителка - да учи децата на български език, на какъвто се говори вкъщи, а не на гръцки. Това допадало много и на местните чорбаджии и първенци, приятели на баща й. Събрани веднъж в дома на Коста Даниловски, те сложили за обмисляне въпроса за училище на български. Присъствували баща й, Нико Коджабашията, х.Милуш Ташев, поп Димитър Тольковски, поп Глигорко и др. Поканили и нея да отиде там. Тя отишла и по обичая целунала ръка първо на поповете, а след това и на другите. Седнала и почнали да я разпитват какво е учила и научила, за живота в Карлово и Калофер и др. Тя им разказала и както се разбрало, останали много доволни и накрай и предложили:
- Сега, ако те условим, ще се съгласиш ли да станеш българска учителка?
- Та затова съм се учила! - казала радостно тя и се съгласила.
Условили я, но помещение за училище нямало. Съществуващото такова при църквата било на гръцки език. Затова в събранието след уславянето й един от чорбаджиите казал:
- Това хубаво! Радка е вече учителка, но да видим как ще се справим с другите мъчнотии! Ето, гърците, турците, пък и помещение няма, дето да се отвори то!
- Спънки и пречки ще има, но вие тях няма да гледате! - казал йеромонах Григорий (поп Глигорко). А ще гледате това, което е полезно за народа!
В този смисъл се изказал и поп Только.
Първенците размислили и тогава наели къщата на гръцкия учител Бялко Вълчев Арнаудов, защото била свободна, пък и остри вражди между българи и гърци тогава още нямало.
Така Рада Казалиева, както пише в спомените си, отворила първото българско училище в Райково през есента на 1842 (или 1847) година. Това било като знамение на времето, защото освен че било на български език, но новото в него било и това, че учителка в него била жена и защото се посещавало и от момчета, и от момичета, нещо небивало дотогава. Работите в училището тръгнали добре. Отначало това никому не се зловидяло, но по-сетне, под влияние на ксантийските гърци, турските власти погледнали подозрително на училището. Райковските чорбаджии обаче имали голям авторитет пред турците, думата им се уважавала, затова не могли да попречат с нищо.
Така минала първата учебна година. На ден Петровден на следващото лято (1843 или 1848) Рада Казалиева дала "изпит" в присъствието на чорбаджиите и много още мъже и жени. Всички останали толкова доволни, че се и просълзявали, като слушали децата им как разказват и четат български, а също и пишат. За благодарност от това, както пише в бележките си същата, събрали и й подарили пари, които надхвърлили няколко хиляди гроша.
Така продължила тя да учителствува още няколко години. През 1852 година се омъжила за гръцкия дотогава учител Бялко Вълчев Арнаудов, който се съгласил да мине към българска страна, бързо усвоил българското четмо и писмо и впоследствие станал български свещенник под името Пантелей (вместо Бялко) Вълчев. Според тогавашния обичай Рада и мъжът й се "пазарявали" всяка година по разни села и училища.
Когато през лятото на 1858 година ксантийският владика Панарет дошъл в Ахъ-челеби, за да освети църквата "Св. Георги" в долната махала на гр. Смолян, спрял в Райково и служил в църквата "Св. Неделя". По време на литургията, след "Благословено царство", Рада Казалиева се обадила от певницата с възглас на български. Това знаела тя от Калоферския манастир. Владиката забелязал това и се обадил от вратата на олтара:
- Оставете! Оставете! - а след малко добавил: - Може и на български, може и на гръцки!
Тези думи казал той пред всичкото събрано множество в църквата, с което изразил търпимост на българския език. (Този владика Панарет бил българин от с. Пътеле, Леринско, Македония. След време бил преместен от Ксанти за пловдивски митрополит, където се проявил и страдал като български възрожденски владика). След службата в Райково владиката бил поканен на обяд в долната махала на Райково. Там поканил той и Рада Казалиева. Извикал я отделно, разпитвал я каква е и откъде е, и накрай й казал, че и той е българин от Македония, като й говорил на български. Тя се окуражила и му казала за решението си да работи за просветата на народа чрез училището. Същевременно добавила и това, че тя си има и мъж, който пък добре ще е да работи чрез църквата. Бил извикан и мъжът й, когото владиката взел със себе си, подготвил го и завел в Смолян, като при освещаване на църквата го ръкоположил за дякон, а на другия ден, при служене в Долно Райково, и за свещеник. След това го завел в града Ксанти, където стоял на стаж известно време и като се върнал, бил първият свещенник в новоосветената църква "Св. Георги" в гр. Смолян. Попадията пък Рада Казалиева станала учителка при черковното училище там. Сетне, през 1860 година и двамата пак били в Райково, където станали много близки със светогорския проповедник поп Глигорко, у когото имали възможност да виждат и четат споменатия "Исторически бележник".
Нека кажем няколко думи и за него:
За съществуването на този бележник й казал самият йеромонах Григорий:
- Радке, заклевам те в името на Бога и Иисуса Христа да не кажеш никому, за да не се научат турците! В църквата "Св. Неделя", където ми е стаята, в едно скришно място се пази една книга ръкописна, която носи датата 1622 година. В тази книга всички йеромонаси, които са идвали от Света гора, са записвали каквото са намерили за добре. Тая книга са я предавали тайно от ръка на ръка и на мене е дадена тайно, та и аз записах за спомен кога си станала учителка в Кръстата гора.
След това той го занел у дома й. Там тя направила някои извадки, като преписала ония части, отнасящи се за "Карстата гора", както се наричала в нея Родопската област. Извличането на преписи от нея станало на няколко пъти, тъй като йеромонах Григорий го държал у себе си и не го оставял в нейния дом за по-дълго. По едно време тя, заедно с мъжа си, както пише в спомените си, се опитали да го вземат от стаичката му при църквата, като в негово отсъствие влезли и я претърсили, но не могли да го намерят.
По време на разгара на българо-гръцката църковна разпра йеромонах Григорий бил мъмрен от митрополията, че взел страната на българите и в края на краищата манастирското му началство го отзовало и той си заминал за Света гора много съкрушен. С него изчезнал и "Историческият бележник", като не се разбрало той ли го е занел там или заместникът му (Диомед, Никанор или Пахомий - не се знае точно кой), който дошъл също от Света гора, престоял два месеца в същата стая и ако е намерил въпросната книга, или я унищожил, или я взел и занесъл в манастира.
Преписите и извадките обаче, които направила Рада Казалиева, останали у нея, като ведно с други книжа били онаследени от сина й Хр. п.Панделиев (Хр. Попов) в Асеновград. Там той през 1901 година по време на "комитското движение" емигрирал и се установил до края на живота си в 1939 година. Към края на живота си Рада Казалиева останала вдовица и се прибрала при сина си, също в Асеновград. След смъртта на съпруга си тя осъществила желанието си за монашество, като се покалугерила без обезателство да живее в манастир и както казваше старият свещ. Димитър Мавров в Райково, се нарекла Евдокия, Дукя или баба Дукя, под които имена била известна сред старите хора. Умряла е в Асеновград през 1907 година. Заслугата й като учителка и будителка на българската народностна свяст през време на робството е безспорна и днешните млади поколения трябва да са й признателни и благодарни за това.
Бележките й, автобиографичните спомени и др. били останали у сина й Хр. Попов, от когото пък ги бил взел споменатия по-напред Анастас Поптодоров, който обнародва през 1931 година част от тях, а другите изгубил.
Някои от тях обаче били възстановени по черновките от сина й втори и трети път, за да се дойде до създаване на специална архива по този въпрос. Последните чернови и преписи, както се разбира, се съхраняват у наследниците на Пантелей Хр. Попов в Асеновград.
Какво представляват тези бележки, спомени и преписи?
Когато през 1937 година влязох в писмовна връзка с Хр. п.Панделиев за някои мои публикации в смолянския в. "Красногор" за миналото на Смолянска околия, аз получих от същия един пълен комплект ръкописни преписи от тези бележки и спомени. Прочетох най-внимателно всичко. Те са и сега пред очите ми. Според съдържанието им може да се разделят на части:
1. Писма с лица и учреждения;
2. Автобиографични спомени на Рада Казалиева и родови сведения;
3. Нравоучителни изречения и стихотворение в акростих "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията" и
4. "Исторически бележник" в отделни откъси. Дадено е заглавието и на гръцки език: "Историкон симеоматарион ис то опион та енграфонте олла та спондиа гегоната епи тон ктисеон автон катикион тис перифериас Ставровунион. Ано-Райково, етос 1622". (Превод: Исторически бележник, в който се записват всичките случаи, станали над това и от това население в Красногорската област. Горно Райково, година 1622.)
Съдържанието на първите два раздела се изчерпва с изнесеното дотук, а за стихотворението в акростих ми направи впечатление, че има дата 10 авг. 1852 година. Това ме накара да търся първообраза, от който бе направен пратеният ми препис, и се оказа, че той е написан с почерка на Хр.п. Панделиев по правописа от 1921 година (земеделския) с широко Ь, без ер-голям и е-двойно, на карирана хартия, огънат и избледнял от времето и пипане с ръце. Личеше, че е писан от сина на Рада Казалиева, може би по нейна диктовка в преклонната й възраст, преписван и възсъздаван след нейната смърт няколко пъти, като е сложена датата 1852 година, за да има по-архаичен вид. Изпуснато е предвид, че през посочената година и правописът е бил друг, и калиграфията, и хартията, пък и самият Вълчо Казалията си е бил жив тогава и както казваха наследниците му, е умрял по-късно. Това изтъквам по повод опита на някои в последно време да се приеме, че с това Рада Казалиева се врежда като първа българска поетеса (преди Елена Мутева) в новата българска литература. Правеше се даже опит да се факсимилира стихотворението, но като че не излезе. Откъм строеж и съдържание то носи всичките слабости на творба от тоя род, но е с подчертан патриотичен дух. Твърде е вероятно вмешателството тук на сина на авторката, за когото още през 1900 година във в. "Прогрес" (Цариград, г. ІІ, бр. 6, стр. 3, от 20 окт.) е писано, че бил "наречен с прозвището "парче поет" и единственият му дар е да поетизира, та каквото ще да бъде".
По-интересни ми се видяха известията от "Историческия бележник", които не са събрани на едно място в преписката, а са разпръснати на различни места. В тях се говори за едни събития извън приетите в научната история и неотговарящи напълно на едно обективно обяснение на фактите. Говори се за помохамеданчване или опити за такова в селища като Долно Езерово (долната махала на Смолян), Долно Руеново (Соколовци), Пещера и др., за които по родови предания се знае, че са заселени по-късно и като тъй неправдоподобно е да са съществували тогава, та даже и войводи да са излезли от тях. В турски документи и други летописи, съвременни на "Историческия бележник", не се споменава нито Езерово, нито такова на гр. Смолян (Пашмакли), а местността и развалините на селището и досега се нарича "Могилата". Като се има предвид, че имената на места и селища най-мъчно се поддават на изменение, явява се и неправдоподобна метаморфозата от "Могилата" на Езерово. Имената и на другите селища: Упорово - Влахово, Витлово - Рудозем, Беловидово - Златоград, Руеново - Момчиловци, Кутлово - Славеино, Очиново - Чокманово и Осиково - Серафимово също не се потвърждават от народни предания, че са били такива, пък и в турските документи от онова време не се споменават тъй. Говори се още за настаняване на турци анадолци в с. Смилян, от които няма ни следа, ни предания сега. Началната година на бележника "1622" наумява нещо ново, тъй като тогава по приетия ред, особено в черковните книги, се е писало по леточислението "от создание мира", т.е. преди около 6-7000 години. За "изкланите райковски първенци" на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200. А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново - Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували. При многократното преписване и преработване на тоя бележник и от Хр. Попов, и от Анастас Поптодоров лесно е обяснимо варирането между 80 и 200 било в имената, било в бройките, като даже и 80 е голямо число за малкия "Каювски дол". Предизвиква се и недоумение - щом това са само "първенците", то общото население тогава трябва да е било няколко хиляди. Казва се още, че конакът на Салих ага бил в Райково, а знае се, че още преди 1796 година конакът на дерибея Сюлейман ага, а и на сина му Салих ага е бил в гр. Смолян, дето са днес казармите, тъй че неправдоподобно се сочи тоя конак в Райково, от който на 600 крачки бил забелязан ездач, който за това, че не слязъл от коня, бил обесен. Туй объркване не е много чудно, тъй като Хр. п.Константинов, един от най-добрите познавачи на миналото в този края, в едно свое съчинение сочи, че конакът на Салих ага бил пък в Устово. Но най-показателно е съобщението в "Историческия бележник" за "Унищожението на Смолянската епископия и убийството на Висарион Смолянски", както го е озаглавил и публикувал Анастас Поптодоров. Говори се, че епископът пътувал "с десет души въоръжена охрана на коне". Това е невероятно за ония времена (1662), когато българите без страх от смърт не могли да се показват даже от къщите си, но не и да се движат свободно между селищата, при това и оръжие да носят. Казва се, че залавянето на Висариона станало, когато той пътувал "от Долно Езерово за Горно Езерово", т.е. от долната махала на Смолян за Горната. Това обаче е невероятно, защото от най-задълбочените родови проучвания през 1938 година се установи, че през 1662 година долната махала на Смолян не е съществувала, а и в горната махала на същия град не е имало християни, при които да е отивал епископ Висарион. Немного след посочената година Пол Люкас определено сочи: "Минавахме през едно село, наречено Пашмакли, населено само с мохамедани, които не говорят турски, а видоизменен славянски и пр." По родови предания се знае, че в тая махала християни са се заселили около и след 1750 година, време, характерно с установяване на веротърпимост сред родопското население, след като властта взели местни помохамеданчени българи от рода Кьор ходжа. Тук дошли Узунци и Киряновци от Димотишко, Томовци и Станчовци от Хасковско, Начовци и Таковци от Арда и др., предимно за работници при агите; Начо бил им терзия (шивач), други - зидари, овчари и др. Поради гоненията от Али паша Янински в тая махала са се заселили и епироти - Яневци, Гареловци и Хроневци, като фурнаджии, халваджии и зидари. Долната махала на Смолян води началото си също от втората половина на ХVІІІ век, като според родовите им предания родоначалниците са Мандолци, Чакоровци, Белювци, Полчикутювци и др. Също били овчари и измекяри на агите от мехмед Кьор ходжа насетне. В Поповската махала пак по това време "слезли от колибите при Чернока" няколкото християнски семейства на Митрю, Янчо и Куртю, които поради страх от кърджалиите положили началото на махалата. (Виж по-подробно в очерците ми "Смолян - 1944", "Смолян и околията - 1939" и "Българите мохамедани в Родопите - нови изследвания из тяхното минало", гл. ІІ - машинопис.) Затова и имената Горно Езерово и Долно Езерово, и отиването на Висариона през 1662 година в едни села, където не е имало християни, е невероятно. Говори се още, че телопазителите на епископа, след неговото убийство, отишли в Ксанти и потърсили защита от ксантийския митрополит, който се застъпил пред Патриаршията в Цариград и помохамеданчването било спряно. При тогавашната обстановка такова ходатайство пред турците едва ли би се уважило. Но знае се положително, че тогава и самият град Ксанти на това място не е съществувал, имало е само развалини от крепостта горе в канарите. Средищен град на тая област тогава било Енидже - Карасу, чисто турско, потвърдено и от турските документи, а гр. Ксанти като селище се е оформил доста години по-късно, като гръцка митрополия там е открита едва към 1800 година. За това свидетелствува и книгата "Портрет на гръцкото фенерско духовенство" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски) от Райково, която заслужава доверие. Има още несъобразности в тоя бележник, но на тях не се спирам.
Това значи, че "Историческият бележник" навярно е писан въз основа на някакви по-стари (?) приписки и бележки по стари черковни книги и възсъздаден по предания и памет, като описаните събития са добили тоя вид през втората половина на миналия век, когато са преписвани и преработвани в момент на патриотично вдъхновение, характерно за годините на Възраждането ни и при съществуването на новите вече селища, които било лесно да се прибавят към старите.
А и наличието на черковни книги в Райково от тогава (1660-1670 г.) е съмнително, защото, както се каза, църквата "Св. Неделя" е строена през 1836 година, а дотогава там било оброчище, върху което се извършвали религиозни треби, та да се съхраняват черковни книги през толкова векове и при такава обстановка е неприемливо.
Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. п.Панделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: "Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне" и пр. С това намекваше може би за писаното във в. "Прогрес" през 1900 година. В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата. А за Рада Казалиева казваше, че я помни като много въодушевена патриотка, какъвто бил и синът й. Това се потвърждава и от писмото на Ст. Н. Шишков, намиращо се в архивата преписка за Рада Казалиева и "Историческия бележник". През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в "Родопски глас" отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно: "Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна."
Такива бяха мненията на тези от най-старите и най-добри познавачи на родопското минало. С това обаче не се изчерпва въпросът, защото тоя бележник досега не е разглеждан компетентно, критично и задълбочено. А това трябва да стане от нашите историци, като се подходи правилно за установяване както произхода му, така и съхранението, превъплощението и авторството му. За да се установи достоверонстта на него - селищата, цитираните имена, датите и събитията, тъй както са напечатани, би трябвало тоя бележник да се разгледа с вещина и историческа съпоставка както в съдържанието, така и по преписите му, па тогава да се използва за аргументация като изворов материал за изучаване миналото на Родопите. Това не са направили нито Петър Петров, нито Кирил Пасилев, които са го използвали и цитирали досега, като са вземали всичко писано в него за чиста истина.
Интересно е, че и в книгата "Портрет на гръцко фенерско духовенство и коварните му дела в Родопите" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски), 1887 г., която е основна история на Райково и по съдъжание и дух отразява съвсем реалистично времето и събитията, през които е живяла и работила Рада Казалиева, не се споменава нищо за нея. А в тая книга се говори подробно за борбите на българите за национално самосъзнание и чувство, за мъчнотиите и жертвите по тези борби и, както споменах, заслужава доверие. Говори и за поп Глигорко, за борбата срещу Патриаршията, гръцките владици и местното гръкоманско духовенство. Авторът й, макар че описва предимно черковните борби, и както се вижда, бил добър патриот, за когото определено може да се каже, че ако имаше малка или голяма доза истина по патриотичната дейност на Рада Казалиева, както е видно от архивата й, мисля, че не би пропуснал да го отбележи. Нещо повече, споменава се няколко пъти за мъжа й, свещеник Пантелеймон Вълчев, че бил непостоянен, минавал ту към българите, ту към гръцката страна и при "премиросването" (приобщаването) към Патриаршията на свещениците през 1876 година той бил един от тези, които драговолно приели това "премиросване", а и ревностно го поддържал. От това се вижда каква атмосфера витаела в дома му.
Не споменава нищо за Рада Казалиева и свещеник Василий Аврамов, неин съвременник и пръв български архиерейски наместник в тоя край, който с право може да се каже, че бил "стълб и утвърждение" на българщината през онова тъмно време. В спомените си "Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби" (сп. "Славиеви гори", 1894 г., кн. 5-7), където доста подробно и обективно описва събитията от 1847 година насетне, говори за учителите тогава, свещениците и други деятели по нашето Възраждане в тоя край, говори със силен пиетет и за йеромонах Григорий (поп Глигорко), но за свещеник Пантелеймон Вълчев и Рада Казалиева не говори нищо. А в добросъвестността на този доблестен деец по възраждането на българщината в Смолянско не бива да се съмняваме.
Трябва да отбележим накрай, че освен публикацията в сп. "Родопски преглед", 1931 г., сведения за "Историческия бележник" не могат да се черпят от никъде другаде. Запазена е само архива с кореспонденция (в преписи) по този бележник и Рада Казалиева, която архива също може да се използва за издирвания, пре все че липсват в нея данни за потвърждение научността и пълноценната достоверност както за делото и заслугите на Рада Казалиева като първа българска учителка и първа българска поетеса, така и за същността, значението и достоверността на споменатия "Исторически бележник".
Архива има навярно и у наследниците на Хр. Попов в Асеновград или другаде нейде. Моите "преписи", пратени ми от същия Хр. Попов през 1937 година, се съхраняват в Пловдивския окръжен държавен архив, фонд "Петър Маринов", където всеки любознателен книжовен труженик може да ги прочете.
1974

ПРИЛОЖЕНИЕ

Извадки от архива на Петър Ан. Маринов, ОДА - Пловдив, фонд 959К
Архива за Рада Казалиева и "Историческия бележник", с. Райково, Смолянско, 1622-1821-1907-1921-1938

ЗАЯВЛЕНИЕ
От Христо Попов от гр. Станимака, ул. "Козлодуй" № 8
Господин началник,
Въз основа на цял том собственоръчни документи на покойната ми майка Рада Вълчева Казалийска и устните й разкази, тя за пръв път в с. Райково през 1842 година е отворила българско училище. От дълбока признателност за нейната дейност в просветното дело, райковци през това лято, на 21.VІІ, по случай стогодишнината от рождението й, устроили възпаменание на покойницата. Обаче намери се една личност от гр. Станимака, който е роден в Пашмаклийско, позволи си да ми каже, че майка ми никой път не е бивала българска учителка. От тия негови думи аз съм дълбоко обиден, [с] което иска да изкриви един исторически факт - една неопровержима истина. Моля, господин началник, да разпоредите да се снеме дознание от долупосочените лица, които са били нейни ученици и ученички, а именно:

Данаил Костов, протоиерей Гавраил п. Янков, Рада Ликина (бивша учителка), Мария Чирпанлиева (бивша учителка), Мария Ташева Колибовска, Мария Тодорова Казалийска, Димитър п. Петров, Колю Янковски, Шина Георгиева Кисьовска и Тодор Дорков (бивш учител). Имам сведение, че някои от тях са живи.
Гр. Станимака, 28.ІХ.1921 г.
С отлично почитание (п) Хр. Попов

ПОЛИЦЕЙСКО ДОЗНАНИЕ
Днес, 20.Х.1921 г. в с. Райково, Пашмаклийска околия, подписаният младши полицейски стражар Михаил Христев при Пашмаклийското околийско управление, на основание сложената резолюция от господина Пашмаклийския околийски началник върху заявлението, подадено от Христо Попов от гр. Станимака, зарегистрирано под вход. № 5433 от 7.Х.1921 година, се произведе полицейско дознание, от което се установи следното:
1. Разпита се в качеството на свидетелка Мария Ташева Колибовска - жителка на с. Райково, община Райковска, околия Пашмаклийска, българка, православна, на 85-годишна възраст, женена, домакиня, грамотна, неосъждана - на зададените въпроси отговори следующето: че наистина през 1842 година Рада Вълчева Казалийска от с. Райково беше българска учителка и аз се учех при нея три години и тя първа отвори българско училище, и тя беше първата учителка по български език, и тя отвори българско училище през 1842 година, и друго няма що да кажа. Прочетох настоящето и го подписах: (п) Мария Ташева Колибовска.
2. Разпита се в качеството на свидетел Мария Дорюва Казалийска, жителка от с. Райково, Пашмаклийско - българка, православна, на възраст 90 години, женена, домакиня, неосъждана - на зададените въпроси отговори следующето: Наистина, че през 1842 година аз се учех на български език в селото ни Райково и учителка ни беше Рада Вълчева Казалийска от с. Райково. Тя беше първата учителка, която учеше на български; а понеже не виждам и ръцете ми преперят от старост, то вместо мен нека ме подпише зет ми Георги Димитров п.Петров.
По молба на баба Мария Дюрова Казалийска подписах я аз - зет й: (п) Георги Димитров п.Петров.
3. Разпита се в качеството си на свидетел Шина Георгиева Кисьовска - жителка от с. Райково, Пашмаклийско, българка, православна, на възраст 88 години, женена, неграмотна, неосъждана - на зададените въпроси отговори следното: че през 1842 гдина първата учителка на български език да учи беше Рада Вълчева Казалийска от с. Райково и тя беше най-старата учителка, която учеше до 1852 година на български език и беше учителка в с. Райково и друго не зная що да кажа. Прочете ми се настоящето и се подписвам: (п) Шина Георгиева Кисьовска (тогава била 9-годишна).
Забележка: Останалите горепосочени лица не се разпитаха, защото са починали. За верността на горното прилага се удостоверение от Райковската община под № 2438 от 2.ХІ.1921 г., че останалите лица са умрели. Младши полицейски стражар: (п) Михал Христев.

източник ЛитерНет

© Петър Маринов

=============================

Електронно списание LiterNet, 15.07.2008, № 7 (104)

Други публикации: Петър Ан. Маринов. За архивата на Рада Казалиева и "Историческия бележник". Пловдив: ИМН, 2008.

Този текст можете да прочетете и в страницата за село Проглед.